Само животът и смъртта заедно правят цялостното съществуване
Рахел Ман не се страхува от смъртта – макар че има много причини за страх, защото е преживяла Втората световна война като еврейка в Берлин. В днешно време г-жа Ман работи неуморно като доброволец в един берлински хоспис.
Сега е на 79 години и може да погледне назад към един изпълнен със събития живот, в който винаги е служила на другите. Работила е като учител, писател, психотерапевт, лекар, непрактикуващ лекар и духовен съветник.
Г-жо Ман, работата ви е да правите компания на умиращи хора?
Работя в хосписа от три години и се грижа и за пациенти на легло. Хосписът, който е прикрепен към болница „Венкебах“, има 15 двуетажни легла. Всеки пациент има своя собствена стая, уютна, но и напълно изолирана. Има отделения, където пациентите могат да бъдат премествани заедно с леглата в общи стаи. Мисля, че така е по-добре, защото когато повече не можеш да ставаш от леглото си, ставаш самотен, още повече, когато умираш.
Можете ли да опишете работата си?
Аз съм основната връзка за хората, за които се грижат, и ако имам късмет, съм там, когато си отиват. Последният човек, за когото се грижех, беше роден през 1937 г., също като мен. Живял е като германец в САЩ, където бил диагностициран с рак на простатата. Когато ракът му започнал да се разпространява, се върнал в Берлин за лечение и прекара последните си дни тук. След три в хосписа болките му се усилиха толкова, че на всеки четири часа му биеха морфин. Когато отидох при него, ми каза, че вече е казал сбогом на дъщеря си, така че не се налага тя да преживява смъртта му. Взе си сбогом и с мен, защото знаеше, че с морфин няма да преживее и седмица. Чудесно, казах му, значи няма да страдаш много дълго. Малко след това той почина през нощта.
Какво в отношението ви е оценил толкова много?
Каза ми, че е толкова благодарен, че от мен е получил последния си поздрав. Не искаше да натоварва себе си и другите с влошаването на състоянието си. Бях впечатлена, а ми се случваше за пръв път. Благословени сме, че ни е позволено да си отидем заради старост или болест. Много лекари и болногледачи смятат, че животът трябва да се удължава колкото може повече, но това означава да линееш в продължение на месеци, а е наистина ужасно.
Не съм човек, който иска да поддържа надеждата на всяка цена, защото тя често не ни върши услуга. Има една поговорка, „Не трябва да спираш умиращия“ или „На пътника път му приляга, няма значение закъде“.
А за себе си подготвили ли сте се?
Записала съм си всичко, така че децата ми да не изпадат в състрадание и да ме оставят да лежа някъде с години. Ако все още съм в съзнание, веднага ще спра да се храня и ще заспя спокойно с морфин. Ако не съм в съзнание, определено няма да издържа дълго, защото съм отказала изкуствено дишане. Освен това влязох в германската асоциация за умиране с достойнство. Ако е разрешено да се помага на хората да умират, могат да ми дадат нещо.
Вторият ми партньор в живота се самоуби, защото беше много болен. Скочи от шестия етаж. Разбирах го и нямаше да има проблем с него, дори и да не е имало друг изход. Мисля, че когато му дойде времето, ще направя каквото трябва.
Кое е общото между работата ви в хосписа и живота ви? Не ви ли е страх?
Още като дете израснах със смъртта, за мен тя е нещо естествено. Всеки живот завършва със смърт. Има една стара мъдра еврейска поговорка, че животът става цял чак когато се събере със смъртта.
Колкото повече остарявам, толкова по-щастливо и лесно мога да се справя с нея. Все по-ясно ми става колко много важни за мен неща съм свършила въпреки войната. Това си е почти чудо.
И все пак – дали в крайна сметка един ден то ще е достатъчно?
Може да звучи странно, но мисля, че е много важно да помагаш на другите, като им казваш, че трябва да смятат, че целият им живот е бил хубав, а смъртта е нещо хармонично. Повечето хора не искат да мислят за това. Имам чувството, че е чудесно да помогнеш на някого да види смъртта от друга перспектива.
В крайна сметка смъртта е част от нещо цяло. Според мен в нея няма нищо грозно или отблъскващо. Склонни сме да мислим, че само красивото е идеално – но това не е вярно. Само хубавото и лошото заедно са идеални.
Какво му трябва на един умиращ човек?
Един умиращ човек се нуждае от абсолютно любящо отношение. Без думи. Това е най-важното нещо. И аз винаги казвам „с радостна всеотдайност“, защото хората веднага я усещат.
Давате ли им сили?
Да. Веднага щом приемеш и двете, а именно силата и слабостта, живота и смъртта, ти ставаш силен. Не само аз, а и другите. Аз им давам това и дори не го правя съзнателно, просто го позволявам.
Играе ли роля вярата в някаква религия?
В общ смисъл, не само в последните минути. Почувствах това само веднъж, когато точно преди да умре, един човек каза: „Е, сега е хубаво и Бог може да направи каквото иска.“
Веднъж придружавах една майка на две дъщери, която напусна църквата. Тя не вярваше в нищо и всички я упрекваха за това. Аз я подкрепях в решението ѝ да прави това, което е най-добро за нея.
Според мен вярата е компенсиращ акт, който потиска изначалното доверие в духовния принцип. Старите евреи го обясняваха така: Когато умираме, у нас има една първична сила. Тогава живеем само от духовната мощ на вселената, която свързва всички ни един с друг. Мисля, че това е много по-важно, отколкото да принадлежиш към някоя църква. Между другото, на иврит няма дума за вяра. „Емона“, думата, която сега се превежда като вяра, всъщност означава доверие в смисъл на изначално доверие.
Когато правите компания на умиращ човек, кое според вас е някакъв смъртен грях?
Смъртен грях според мен е да караш хората да се хранят.
Случвало ли ви се е да изпаднете в конфликт между това „да бъдете лекар“ и това да сте придружител?
Не. Когато някой иска да му се помогне да удължи живота си малко повече и да живее по-добре, то му се дава. Когато някой вече е достигнал момента, в който трябва да си отиде, му се помага да заспи спокойно. Според мен не е правилно някой да дойде и да каже „Наистина не можеш“ или „Ти не трябва“.
Когато отидете при умиращ, вие сте непозната – предимство ли е това или недостатък?
Предимство е. Повечето умиращи си слагат маска пред приятелите и роднините си. Не искат да им покажат истинските си чувства и си отиват „добре“. По тази причина много от тях умират скоро след като посетителите им излязат от стаята. Смятам, че е хубаво, че пациентите не ме познават толкова добре. Като човек аз или отивам веднага или не поемам случая. Според някои хора съм прекалено директна.
Изглеждате толкова уверена в себе си, чувствате ли понякога, че можете да направите нещо погрешно?
Добивам доверие в себе си, защото вярвам, че дори и да постъпя неправилно, то е в полза на другите, които имат нужда от моите грешки, за да вземат решение за себе си. Високомерие е да мислиш, че винаги постъпваш правилно.
Имате ли някакво желание, когато настъпи моментът?
През 1980 г. претърпях сърдечен удар и исках просто да умра. Мисля, че точният човек ще бъде на моя страна в точния момент. Не ми трябва нищо друго.
„Смъртта е само трансформация. Задачата ми е да го кажа на умиращия.“
Едно интервю на Андреа Тьоне
Рахел Ман: Жизнеността е тук и сега
Тези, които срещнат Рахел Ман, не могат да избягат от нея. Тя е пряма, задава лични въпроси без колебание и има мнение. Иска да разбере хората срещу себе си, нищо не ѝ убягва. Дори и на 79 години тя е пълна с енергия; гласът ѝ не показва никакви признаци на старост и умора. Всяко нещо си има цел, казва тя и така дава на умиращия нещо от силата си, когато отиде при него.
Отношението ѝ е всичко друго, но не и обикновено, защото Ман се е изправила пред смъртта твърде рано. Родена като еврейка през 1937 г. в Берлин, тя е резултат на една нощ без ангажименти. Никога не е познавала баща си, който бил убит от нацистите. Никога не се вписала в света на майка си, както казва тя. Когато майка ѝ била
депортирана през 1941 г., непознати я скрили, с което спасили живота ѝ. Преживяла последните шест месеца от войната в изба барака в къща в Берлин-Шьонеберг.
Именно там Ман се научила да разбира себе си и да живее самостоятелно, да направи нещо от настоящето. Това продължило и след войната. Когато майка ѝ трябвало да прекара дълго време в болницата с активна туберкулоза, тя отново останала сама. „Няма значение“, казва тя и махва пренебрежително с ръка. Обичала да бъде без надзор.
Страницата обаче се обръща, опит за самоубийство на 17 години, защото в края на краищата не всичко е възможно. Впуска се в спорове с вината, че е оцеляла, води си дневник и пише стихове. Това ѝ дало сили да продължи: завършила средно образование, специалност психология, брак, медицинско училище, две деца, син и дъщеря, две мъртвородени деца, развод. Работела с природолечение още докато учела медицина. Второто интензивно партньорство също приключило бързо. След това вече не допуска мисълта за друга връзка. „Мъжете искат да вземат решенията дори и да са толкова мили“, казва тя и скръства решително ръце. Така през 1980 г. взема решение да стане независима. Ман се премества в Брауншвайг, където отваря кабинет за психосоматика, хомеотерапия и неврална терапия, не като лекар, а умишлено като непрактикуващ лекар – за да получи свободата си, както казва тя. Лекува много пациенти с рак, които са се отвърнали от традиционната медицина.
„Не се надявай и не чакай, а действай“ (Овидий) е нейният лозунг. Затова, когато навършила 60 години, прекратила практиката си, емигрирала в Израел, за да бъде с дъщеря си, изучавала Кабала и научила иврит. В някакъв момент страхът ѝ от бомби ѝ пречел да спи. „Диарията се завърна“, казва тя. „Наистина ли искаш да преживееш отново това, мамо?“, попитала дъщеря ѝ. Така през 2007 г. Ман се завърнала в Берлин, напуснала дома си на морето в Ашдод и се преместила в едностаен апартамент на петия етаж в западната част на Берлин, където се чувствала много близо до рая.
Ман не се притеснява да се сблъска със смъртта и – освен ангажимента си като съвременен свидетел в училища и университети, започнала стаж като компаньон на умиращи. Това помага да се справиш и със собствената си смърт, казва тя. Продължила дори когато през 2014 г. я диагностицирали с рак на гърдата. Гледа на работата си като компаньон в хоспис като на човешка услуга, защото дава на другите сили, за да могат в крайна сметка да извлекат нещо положително от ситуацията. „Когато бях в избата като дете, за мен беше важно прозрение, че вайкането само ще направи живота ми по-труден“, казва тя. След това никога повече не се е страхувала от смъртта, тя дори винаги е била неин приятел. „Смъртта е само трансформация. Задачата ми е да го кажа на умиращия.”
